сервиз на хладилници варна

„Приказка за тройката“ в превод на Милан Асадуров

От 19 ноември тази година Борис Стругацки се присъедини в другия свят към брат си Аркадий Стругацки, починал през 1991 година. В памет на двамата автори се публикува откъс от "Приказка за тройката", блестяща сатира на сталинисткия режим, която според преводача на български език Милан Асадуров и до днес незаслужено остава у нас в сянката на останалите произведения на писателите.  

Дело № 72. Пришълецът Константин (откъс)

Комендантът впи сгърчените си пръсти в разтворената папка, надзъртайки зад камарата от книжа, за сетен път се зазяпа с кръвясалите си очи в поваления враг, без да бърза, изрина със задните си лапи още малко пръст отгоре му, поклокочи с лигите си в гърлото и чак когато жадно вдиша с разперени ноздри сладостния аромат на разлагащия се труп, най-сетне се успокои.

- Дело-номер-седемдесет-и-второ - взе да бие барабана той. - Константин-Константинович-Константинов-двеста-и-тринайста-преди-новата-ера-Константиновград-от-планетата-на-Константиновците-край-звездата Антарес…

- Бих искал да замоля! - прекъсна го Головодов. - Абе ти какво ни четете? Да не би таковата, роман да ни четете? Или водевил? Ти, братче, уж анкетата взехте да ни зачетете, а пък то излиза водевил.

Лавър Федотович вдигна бинокъла и го насочи към коменданта. Комендантът се смали.

- Спомням си, в Сизран беше - продължаваше Головодов, - пратиха ме завеждащ курсовете за квалификация на средния персонал, та и там имаше един такъв - не искаше да мете улицата… Само че май не беше в Сизран, доколкото си спомням, а в Саратов… Ами да, точно така, в Саратов беше! Първо трябваше да укрепя там ръководството на училището за майстори мелничари, а после значи ме пратиха в тези курсове… Да в Саратов беше, през зимата на петдесет и втора. Помня, страшен студ беше свил тогава, като в Сибир… Не-е - каза той със съжаление, - не беше в Саратов. В Сибир си беше, ама в кой град - на, изхвръкна ми от главата. Довчера го помнех, ех, мислех си, добре щях да съм там, в този град…

Той мъчително занемя със зяпнала уста. Лавър Федотович почака малко, осведоми се има ли въпроси към докладчика, убеди се, че няма, и предложи на Головодов да продължи.

- Лавър Федотович - развълнувано рече Головодов. - Забравих кой град беше, нали разбирате. Ей на, щукна ми из ума и това е. Нека засега той продължи нататък, дордето се сетя… Ама желателно е да кара по формата - да назовава отделните точки и да не бърза толкова, че инак я какво безобразие се получава…

- Продължете да докладвате, другарю Зъбко - каза Лавър Федотович.

- Пета точка - боязливо зачете комендантът. - Националност…

Заврънкулкис си позволи леко да се размърда и тутакси замръзна от страх. Но Головодов долови плахия признак на живот и нареди на коменданта:

- Отначало. Отначало! Наново започнете!

- Точка първа — каза комендантът. - Име…

Докато той четеше наново, взех да разглеждам реморализатора на Едик. Беше плоска, блестяща стъклена кутийка, приличаща на детско автомобилче. Едик се оправяше невероятно сръчно с този прибор. Аз не бих могъл така. Пръстите му се движеха пъргаво като змийчета. Не можех да им се нагледам.

- Херсон! - внезапно изрева Головодов. - В Херсон, да, там беше… Ти, там давайте, продължавайте нататък - каза той на стресналия се комендант. - Аз само така, спомних си… - Головодов зарови глава в ухото на Лавър Федотович и, прималял от смях, взе да му шепне нещо, така че скоро започна да се очертава тенденция вдървените черти на лицето на Лавър Федотович да се смекчат и той беше принуден най-демократично да се скрие зад широката си длан.

- Шеста точка - нерешително зачете комендантът. - Образование: висше син… кри… кре… кретично.

Заврънкулкис трепна и извряка, но пак не посмя да се обади. Головодов ревниво се нахвърли:

- Какво? Какво образование има?

- Синкретично - повтори комендантът на един дъх.

- Аха - каза Головодов и погледна към Лавър Федотович.

- Това е хубаво - тежко рече Лавър Федотович. - Ние обичаме самокритиката. Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко.

- Седма точка. Владее ли чужди езици: всички, без да ползува речници.

- К’во-к’во? - рече Головодов.

- Всички - повтори комендантът. - Без да ползува речници.

- На ти една самокритика - каза Головодов. - Е, карай, ще я проверим тая работа.

- Осма точка. Професия и месторабота в настоящия момент: читател на поезия, амфибрахист, ползва краткосрочен отпуск. Девета точка…

- Я чакайте малко - каза Головодов. - Този значи къде работи?

- В настоящия момент е в отпуск - обясни комендантът. - В краткосрочен отпуск.

- Това вече го разбрах - възрази Головодов. - Питам: специалността му каква е?

Комендантът приближи папката към очите си.

- Читател… - каза той. - Явно чете стихове.

Головодов тупна с длан по масата.

- Не ти разправям, че съм глух бе - каза той. - Че чете, това вече го чух. Чете си и нека да си чете в извънработно време. Питам те каква му е специалността! Къде работи, като какъв?

Избегало си мълчеше и аз не се стърпях.

- Специалността му е да чете поезия - казах. - Специализирал се е в амфибрахия.

Головодов ме изгледа с подозрение.

- Не - каза той. - Tуй за амфибрахия го разбирам. Амфибрахий… туй-онуй… Какво искам да изясня? Искам да изясня за какво му плащат заплата.

- При тях заплатата като такава не съществува — поясних аз.

- А! - зарадва се Головодов. - Безработен! - Но тутакси отново застана нащрек. - Не, пак не се получава!… Не се връзват нещата. Уж няма заплата, а пък е в отпуск. Нещо май го усуквате, извъртате я май тая работа…

- Гррмм - каза Лавър Федотович. - Има въпрос към докладчика, както и към научния консултант. Професията на дело номер седемдесет и второ.

- Читател на поезия - бързо рече Избегало. - И на това отгоре… такова… амфибрахист.

- Месторабота в настоящия момент - каза Лавър Федотович.

- Ползува краткосрочен отпуск. Почива си, значи, краткосрочно.

Без да извръща глава, Лавър Федотович премести погледа си към Головодов.

- Има ли още въпроси? - осведоми се той.

Головодов взе да се върти мъчително на мястото си. С просто око се виждаше как висшата доблест да бъде солидарен с мнението на началството се бори в него с не по-малко високото чувство за граждански дълг. Накрая гражданският дълг победи, макар това видимо да навреждаше на Головодов.

- Какво съм длъжен да кажа, Лавър Федотович - взе да се подмилква той. - Та ето какво съм длъжен да кажа! Амфибрахист - това е напълно разбираемо. Амфибрахий там… и туй-онуй… И по въпроса за поезията всичко е ясно. Пушкин значи, Михалков, Корнейчук… Но виж, читател. Ама нали в номенклатурата няма такава професия! И е напълно разбираемо защо няма. Че то иначе какво излиза? Чета си аз значи стихчета, и от туй нещо получавам облаги, отпуска ми дават… Ето това съм длъжен да изясня.

Лавър Федотович взе бинокъла и се втренчи в Избегало.

- Слушаме мнението на консултанта - заяви той.

Избегало стана.

- Такова… - каза той и поглади брадата си. - Другарят Головодов правилно заостря тук въпроса и вярно поставя акцентите. Народът обича стиховете - се ла мен сюр льо кьор ке жьо ву льо реди (1). Но всякакви стихове ли са нужни на народа? Жьо ву дьо манд анпьо (2), всякакви ли? Ние с вас, другари, знаем, че далеч не всякакви са нужни. Затова сме длъжни много строго да следваме… определен значи курс, без да губим от погледа си ориентирите и… такова… льо вин етире или фольо боар (3). Моето лично мнение значи е такова: еде-тоа е дьо тедера (4). Но аз бих предложил да бъде изслушан още и присъстващият тук представител отдолу, другарят Привалов, да го призовем, така да се каже, като свидетел…

Лавър Федотович отмести бинокъла към мен. Головодов каза:

- Какво пък, давай. И без това той постоянно се вре, дето не му е работата, все не може да се стърпи, ето сега нека да изясни туй нещо, щом е толкова чевръст…

- Воала - огорчен рече Избегало, - ледукасиьон кон дон о жьоном дапрезан! (5)

- И аз това казвам: давай - повтори Головодов.

- Там, при тях има твърде много поети - обясних аз. - Всички пишат стихове и всеки поет естествено иска да има свой читател. А пък читателят е неорганизирано същество, той тази толкова проста потребност не я разбира. С удоволствие чете само хубавите стихове и дори ги научава наизуст, а лошите не ще и да ги види. Възниква едно такова несправедливо положение, поражда се неравенство, и тъй като жителите там са много деликатни и се стремят на всеки да му е хубаво, създадена е специална професия — читател. Едни се специализират в ямба, други — в хорея, а Константин Константинович е голям специалист по амфибрахия и сега усвоява александрийския стих, придобива втора специалност. Този занаят естествено е вреден и на читателите се полагат не само силна храна, но и чести краткосрочни отпуски.

- Всичко това го разбирам! — искрено развълнуван извика Головодов. - Разните му там ямбове, александрити… Едно нещо обаче не разбирам: за какво му дават пари? Значи, седи си той, и да речем, чете. Вредно е, знам! Ама четенето е скрита работа, вътрешна, как ще го провериш чете ли или си подремва, кръшкачът му с кръшкач? Помня, когато завеждах отдел в Карантинната инспекция за защита на растенията, при мен имаше един… Седи на заседанията и ужким слуша, даже си записва нещо в бележника, а фактически спи, хубостникът му! Сега из службите много народ се научи да спи с отворени очи… Та затуй не разбирам де: а с нашия човек как е работата? Да не би пък да лъже, а? Че то не трябва да има такава професия, дето е невъзможно да се упражни контрол - работи ли човекът или, напротив, спи?

- Тази работа не е толкова проста - намеси се Едик, откъсвайки се от настройването на реморализатора. - Та той не само чете: изпращат му всички стихове, написани в амфибрахий. И е длъжен всичките да ги прочете, да ги разбере, да намери нещо, на което да се наслади с цялата си душа, да ги обикне и естествено да открие някакви недостатъци. За тези свои чувства и разсъждения трябва да пише редовно на авторите, да взема думата на творческите вечери на същите тези автори, на читателските конференции, и да се изказва така, че авторите да бъдат доволни и да чувстват, че са необходими… Това е много, много тежка професия — обобщи той накрая — и Константин Константинович всъщност е истински герой на труда.

- Да - каза Головодов. - Сега всичко ми стана ясно. Полезна професия. И системата ми харесва. Хубава система, справедлива.

- Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко - обяви Лавър Федотович.

Бележки:

1. Казвам ви това, слагайки ръка на сърцето си. Б.а.

2. Питам ви аз. Б.а.

3. Хванеш ли се на хорото, трябва да го изиграеш. Б.а.

4. Помогни си сам, тогава и господ ще ти помогне. Б.а.

5. Ето как ги възпитават днес младите хора. Б.а.

© Милан Асадуров, преводач 1993 г.

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com