сервиз на хладилници варна

„По-близо до тебе , Господи. Титаник и Българите“ от Дойчо Бояджиев

Историята на българите, загинали на кораба "Титаник", е тема, на която Дойчо Бояджиев е посветил много години от живота си. Историята започва от ловешкото село Гумощник, а новото изследване на автора излезе в годината, в която се навършва един век от гибелта на кораба.

Дойчо Бояджиев е роден през 1941 г. в село Гумощник. Художник и писател. Има 7 самостоятелни изложби (живопис и графика). Публицист, дългогодишен сътрудник на различни медии. Включен е в енциклопедиите "Кой кой е в България" и "Кой кой е в българската култура". Автор е на книгите "Синята безкрайност" (разкази за леководолазното му хоби), "Мехурчета от извора" (хумор), "Градината с авлигите" (литературни миниатюри). За книгата "По-близо до тебе, Господи. Титаник и Българите" е удостоена с Априловска награда за 2012 г. от община Габрово. 

***

Има два любопитни факта в моя живот, които преди половин век ме предизвикаха да проявя траен интерес към пътуванията на българските балканджии за Америка в края на XIX и началото на XX век, както и сериозно да се заинтересувам от "катастрофата на века" през 1912 година.

Първият от тези любопитни поводи е, че съм внук на един интересен човек от съседното на Гумощник троянско село Велчево. Този човек е бащата на майка ми. Името му е Иван Илиев, а коренът му е от рода на Тарлеците - голяма фамилия от Сръбската махала (по-късно наречена село Видима) - сега квартал на град Априлци. За неговия дядо (също Иван) и за баща му Илия пише Михаил Лазаров в интересната си мемоарна книга "Девет глътки свобода" - спомени на участници в Априлското въстание в Ново село. Дядо ми Иван два пъти е ходил да работи в Америка. Първия път вероятно е тръгнал малко преди 1900 година. После се е върнал, но убедил се отново, че тукашното блъскане е безсмислица някаква, пак заминал.

Другият, силно провокативен факт с, че съм се родил в китната махаличка Селци на село Гумощник. Тя е едно интересно възрожденско място с голяма стара църква, която има един от най-забележителните в художествено отношение български иконостаси. До нея е старинното училище. А в тихия църковен двор зад двата високи паметника на загиналите във войните гумощнери се издига още един - на удавилите се с "Титаник" 8 човека от селото.

За едно дете, което е влюбено до полуда в морето и морските пътешествия, да е родено на 50 метра от двора на църквата с такъв интересен паметник е повече от късмет.

През 60-те години на предния век вече пишех и постепенно взех да събирам кратки малки статии, случайни снимки и кратки съобщения, колкото и редки да бяха, свързани с трагедията на кораба "Титаник". Даже се учудвах, че сегиз - тогиз току се съобщаваше за още някой от оцелелите пътници, останал и досега жив. Тогава в Гумощник все още имаше живи старци, познавали младите мъже, които са загинали с "Титаник". Например чак докъм 1980 година все още беше жив дядо Михо Гълъбов, който гонеше 90-те, но умът му си беше на мястото и можеше още нещо да разкаже за корабокрушенците. Баба Неда Вълчева почина още по-късно - над 90-годишна и също можеше да се сети за доста неща.Тя беше тъща на Иван Тумбала и сваха на баба Стана. Тъй като живееше под църквата, тя често водеше гостите-туристи да им покаже паметника на удавените с "Титаник".

Сещаме се, че старите все още нещо са могли да ни кажат чак когато вече ги няма...

Постепенно събрах малък архив от вестници, списания и морски книги, от които се разбираше значимостта на тази легендарна морска трагедия и мястото на нашенската група в нея. По сборовете и селските тържества наблюдавах и слушах с интерес стари селяни, работили някога в Америка. Някои мязаха на американци - побелели, оплешивели, надебелели, но с бомбета и златни зъби, с широки самодоволни усмивки. Други, върнали се към селското си обличане и угрижени, си личеше, че не са между забогателите. Никола Раев беше работил заедно с негри в някаква фабрика за "гвоздеи", а пак се беше върнал беден. Сега ходеше да жъне по чуждите ниви, за да изхрани някак многолюдната си челяд. Дядо Стойчо Манговски беше работил в Канада - във Винипег. Беше се бил във войните, след туй ходил пак до Канада, но личеше, че не беше забогатял.

Минаха още сума години и "американското поколение" си замина. То вече нямаше и особени поводи да се говори за него.

Накрая падна Берлинската стена, тоталитарната система се саморазтури и младите безработни пак хукнаха извън България както някога - де за да берат маслини в Гърция, де за да работят по строителството в Германия, де на студентски бригади в Англия. Други заминаха да учат в Съединените щати...

И изведнъж, през 1998 година, един американски художествен филм спечели цели 11 статуетки "Оскар"! Това беше безпрецедентен случай. Един филм прикова вниманието на целия свят и преди всичко на младите зрители към една световна трагедия, разказана умно, по човешки начин. Но на филма не липсваше и изящество, и импозантността, която беше в унисон с темата. Филмът "Титаник" надмина всички световни рекорди по популярност, гледаемост и печалби, а режисьорът му Джеймс Камерън за едно денонощие стана световна звезда № 1. Артистите Кейт Уинслет и Леонардо ди Каприо осъмнаха като любимци на младежите от цял свят. Изведнъж сякаш всичко, свързано с "кораба на века", стана жадувано, търсено и интересно.

Българската киноразпространителна компания "Дъга филм", която внесе у нас "Титаник", получи средства от "Туенти сенчъри фокс", за да импровизира едно половинчасово документално филмче (кой какво си спомня за "Титаник"), което да се върти преди началото на игралния филм. Случайно в този момент бях в родната си къща в Селци, когато едновременно пристигнаха два снимачни екипа: една редакторка от "Дъга филм" с оператора Иван  Обрейков и екип на Българската национална телевизия с журналиста Ахилеас Лилов и майстора на камерата Христо Обрешков. По това време последните двама правеха популярната рубрика "Големият парламент" и бяха дошли да търсят от бабите спомени за "Титаник" и местните жертви. Изведнъж се оказа, че и двата бързащи екипа имат нужда точно от мен. "Дъга" даде възможност на новинарите от телевизията, те снимаха и си заминаха, а Обрейков хвана камерата. Не можах да си намеря архива, но извадих предмети от дядо Иван, свързани със същото време: куфар, портфейл, клещи, снимки, страници от корабни проспекти и камерата в ръцете на майстора направи чудо - филмчето не само, че стана, но вече повече от 10 години се върти по сателитните телевизии. Приятели са го гледали в Германия, Англия и дори в Аляска... Като видях пак някои от грешките му закопнях за нов, прецизиран документален филм, но спонсори така не се намериха и до днес.

И все пак сякаш изведнъж сума хора се заинтересуваха от "Титаник". Усетих се задължен сериозно да продължа издирванията си. Ща, не ща, влязох в ролята на изследовател, популяризатор и коректив, защото „Титаник" стана мода и мнозина случайни писачи взеха да пълнят вестниците с легенди, съчинителства и буквални глупости. Обяснимо е, защото темата лесно подвежда да тръгнеш несериозно по повърхността. Естествено бързо си навъдих критикари и врагове между временно овластените неграмотници, полуобразовани люде и далечни роднини на корабокрушенците, които се усетиха важни особи.

Един ден вестник "Сега" (тогава излизаше и списание) изпрати големия фотограф Иво Хаджимишев и една случайна млада журналистка да направят очерк за Гумощник - селото на корабокрушенците. Момичето напълни статията си с ред нелепости, сякаш нарочно публикувайки елементарните слухове и ме „похвали" като маниак по темата, защото съм я бил засипал с факти.

Друг авторитетен журналист - Симеон Идакиев, вкара църквата и паметника на корабокрушенците в свой документален филм за следите на историята в Троянския Балкан. Постепенно за Гумощник се заговори като за красиво и интересно място, което си заслужава да бъде посетено. Малко по-късно новият амбициозен кметски наместник Милен Колев (човек, родом от махалата), реши да възстанови сбора на "Св. Николай - Летни" – патронът на селото и по този случай настоя бързо да импровизирам музейна сбирка в мазата на старото училище, която беше относително добро помещение, а стоеше празно. Нямаше реквизит, нямаше пари... Имаше събрани само малко стари предмети, заключени някъде в читалището в Гумощник (в центъра на селото). Оспорих авантюристичното му хрумване, но той беше категоричен - ти си колекционер и имаш много неща, ще го направиш за селото! Ако откажех, щяхме да се скараме веднага и завинаги - въпрос на темпераменти. А времето напредваше. Служителите на музея в Троян били благословили инициативата му, дори обещали да дадат нещо и от тяхното фондохранилище. Поех си кръста, като знаех, че един ден неминуемо ще станат ежби и упреци...

Знаех, че старите етнографски предмети по импровизираните "маси" ще събудят мили чувства у селяните и гостите на сбора, но силно впечатление може да направи само един подробен фоторазказ за "Титаник", поднесен в няколко големи табла чрез снимки, факсимилета с кратки обяснителни текстове.

Върнах се при семейството си в Габрово, извадих си архивите и направих над 100 копия на ксерокс, които аранжирах върху 6 картона 70/100 см. Стана стегнат и четлив фоторазказ за "Титаник" и българите, който зае северната стена на музейчето.

На сбора свещеник освети сбирката и над 300 човека разгледаха експозицията, умилени до сълзи. Имаше сума политически и управленчески гости от Троян, Ловеч, Плевен, а между интелектуалците се открояваха професор Марко Семов и българистът Петер Юхас.

Най-после наистина се заговори за Гумощник и възрожденския комплекс в старата махала Селци.

Не много време след това в махаличката се озова и журналистът Найо Тицин. Той засне малко филмче за църквата и иконостаса, училището, паметника на "Титаник" и музейчето. Драгомир Драганов ахнал, като видял материала и настоял бързо да отида в Националната телевизия за разговор на живо в предаването му "Чай". Срещнахме се, разговорът ни мина успешно и наистина „на живо", защото аз дори не разбрах, че си говорим в ефир. За Гумощник, паметника на "Титаник", интересното малко музейче вече се заговори в цяла България.

От Варна ми се обади капитанът далечно плаване Никифор Герчев и пламенно ме увери, че стои изцяло зад мен, защото години наред и той се бил занимавал със загадките на "Титаник" и се е опитвал да издири някой от българските корабокрушенци. Сега беше създал българско дружество "Булсар" за спасяване на хора по море, даже вече имаше завидна биография и безспорен авторитет като спасител. Уверяваше ме, че ще мобилизира варненското морячество да стане спонсор и покровител на паметника и старините в Селци - беше изпълнен с щедри намерения, не жалеше обещания.

А аз вътрешно вече се безпокоях това да не стане повод да се развихрят обичайните нашенски нрави в спорове "Кой да води бащина дружина". Което в последствие не само стана, но злите сили на три орисници сринаха даже симпатичното и вече обикнато малко музейче…

Не искам да се ровя повече в този въпрос, защото е срамен и дори срина част от вече изградения авторитет на селото.

© Дойчо Бояджиев

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com