сервиз на хладилници варна

„Един поглед време“ от Нина Вахаб

Тази вечер си мисля за хората, които са в живота ни. Тези, които идват, стоят и си отиват, другите, които се позаседяват и онези, които остават с нас въпреки всичко.

Не знам има ли минали и бъдещи животи, дори не знам има ли настоящ или всичко е сън. Но вече знам, че няма случайни срещи, случайни интереси, още по-малко случайни хора, които идват в живота ни. Независимо ние как ги възприемаме, те не са безсмислени и винаги носят заслужени подаръци.

Сеячите.

Те са многобройни. Появяват се сякаш от нищото, завързва се някакво псевдо приятелство на основата на хоби, интерес или някакво съмишлие. Разказват ни своите истории и насочват мислите ни в определена посока. Когато си изпълнят предназначението, отношенията ни се разпадат и всеки си тръгва по пътя. Не ни липсват. Дали сме си нещо неосъзнато, от което сме имали нужда и няма причина да оставаме в контакт. Нито те, нито ние вече сме същите, обогатили сме се с нова информация, емоция, гледна точка. Семето в нас расте и ни отвежда в библиотеката, университета, чужбина, където ще срещнем други сеячи.

Малките тирани.

Те са малобройни. Идват с мисия да ни преподадат конкретен урок, да ни накарат да си вземем изпита и си тръгват. Може да са добронамерени и страдащи, предрешени като приятели, може да са неприятни злосторници и потисници, маскирани като шефове, колеги или други задници.

Често идват като даскали по математика или химия, за да ни образуват с много мъка липсваща гънка в мозъка по този предмет. Не ги понасяме, но няма как да се отървем лесно. Знаем, че ни носят дар и хем ги мразим, хем не искаме да си тръгнем с празни ръце. От един малък тиранин можем да избягаме, но на негово място веднага идва друг. Само си губим времето да сменяме училището, работата, професията, квартала. Вървим по конспекта с различна скорост, но всички уроци трябва да се научат и изпити да се вземат. Училището си е училище, можем да повтаряме класа, да си взимаме извинителни бележки, но това не променя нищо.

Големите тирани.

Те идват, за да ни преподадат изключително трудни и болезнени уроци. В тези отношения винаги има двоен капан. И ние, и те сме залостени. Никой нормален човек не би искал доброволно да страда и с тях винаги сме или омотани във веригите на роднинските отношения, от които няма мърдане, или ни спохожда ``голямата любов`` и си раждаме деца, или е някаква друга ситуация, в която сме заклещени. Така зазидани отвътре прекарваме дълги години, общувайки болезнено чрез травмите си.

Единственият отвор, през който се вижда небето, е малък процеп високо на тавана, а в това време ние сме ларви. Дара, който носят, трябва да се заслужи с цената на живота.

Ултиматумът е: Стани пеперуда и излети или умри!

Светилниците.

Тези странни същества не се срещат често. Свикнали сме да преценяваме хората, които срещаме и да общуваме внимателно, за да избегнем недоразуменията. Въпреки това все се чудим кой какво е искал да каже, защо го е казал с този тон, вложил ли е сарказъм. Праща ли ни на майната си или е искрен? Извиняваме се, караме се, разделяме се, обясняваме се, събираме се, доизясняваме се, надговаряме се, отегчаваме се, изморяваме се.

Думите на светилника са като вода, когато ти си гъба. Общуването е на език, който не се нуждае да бъде говорен. Той отива в сърцето, а не в главата. В тяхно присъствие можем да плачем. Те ни лекуват и ни дават сила. Техните дарове изглеждат незаслужени. Не ни притискат, не ни критикуват и винаги са на наша страна. Срещнала съм няколко от тях. Усещането е като старец да стане дете и отново да е в прегръдката на майка си. Разтапяш се от радост, че си се върнал у дома, където безусловно те обичат. Разпознавам ги по погледа. Само светилник е способен да ми разкаже невъобразимо много неща за един поглед време. Те остават до нас завинаги, независимо от обстоятелствата. Това са истинските ни приятели, за които ние също сме светилници.

www.ninavahab.com

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com