сервиз на хладилници варна

„Виждам“ светлината - разказ от Бехие Ахмед

Три малки момиченца, хванати за ръчички, вървяха покрай пететажните военни блокове и весело чуруликаха с детските си гласчета. Те бяха сестри, които много се обичаха. Понякога се караха, но лошото им настроение бързо отминаваше. Когато бяха заедно, се чувстваха на седмото небе и щастливо лудуваха.

Роднините, които канеха трите момичета на гости, изпадаха в безпомощност от тяхната енергичност и щуротии. Случваше се да поискат едно от децата да им погостува, но не постигаха успех, защото нито едно от тях нямаше никакво намерение да се отдели от другите. Сестричките не обичаха да се разделят. Искаха постоянно да бъдат заедно. Но ако някое от момичетата беше на друго място, другите две не можеха да се забавляват, защото третата частичка от тях липсваше. Изпитваха болка и мъка… Усещаха празнота, която помрачаваше техния свят. В такива ситуации стояха омърлушени и тъжни, самотни и раними. Отделената от другите две не се чувстваше по-различно… Връзката между сестрите беше силна и здрава, която никой и с нищо не можеше да разруши.

Трите момиченца се радваха на живота, не осъзнаващи колко тежък и суров е той. Смятаха всичко за бяло и светло, за красиво и щастливо. Не бяха запознати с тъмнината на света. Чужди им бяха болката и негативните чувства. Да, бяха срещнали мъката от раздялата, нов живота имаше и по-мрачни неща, които преобръщаха света на човек и пробуждаха в душата му скръб и студ, негативизъм и чернота.

Между три от блоковете се намираше малка площадка, където децата често играеха. А от прозорците на апартаментите ги наблюдаваха зорките очи на родителите.

Трите сестри - Джанан, Джансу и Елиф, започнаха да играят футбол. Към тях по-късно се присъединиха и други деца, за да се забавляват заедно. Когато им омръзна играта с топка, приятелките решиха да разнообразят с друго - криеница. На малката площадка зазвуча веселата песничка на детските гласчета, радваща хората, които минаваха покрай децата и пробуждаща нежна усмивка по устните им. Приятелите, улисани в своята забава, не забелязваха, че се стъмва. Но родителите, които от време на време поглеждаха навън към децата си, им напомняха да се приберат. Скоро на площадката останаха трите сестри, които все още нямаха никакво желание да се върнат в апартамента, където живееха.

- Хайде, прибирайте се вече! Стана късно - повика ги бащата от малката тераса на апартамента, която гледаше към мястото за игри.

- Нека да си поиграем още съвсем мъничко - помолиха момиченцата.

- Не може - отсече мъжът категорично.

Елиф настояваше и най-накрая победи. Баща им се съгласи да останат навън още малко. „Малкото“ се оказа цял час… Джанан и Джансу казваха на Елиф, че трябва да се прибират, но момичето упорстваше да поседят колкото може повече. Най-накрая бащата строго им заповяда да се качват вкъщи. Елиф с нежелание тръгна със сестрите си към входа на блока, в който се намираше техния апартамент.

Но ето, че един ден всичко в живота на семейството, особено на Елиф, започна внезапно да се разрушава.

А малкото дете изгуби зрението си - един от най-ценните дарове на живота. Единственото, което предстоеше да представлява нейният свят, беше плътен мрак, в който не блестеше ни лъч светлинка. Елиф беше лишена от щастието да наблюдава света, да се възхищава на обаянието на тревичките, цветята, храстите и величествените дървета, да гледа лицата на хората…

В характера на момиченцето настъпи коренна променяна. От весело жизнерадостно дете, което обичаше да излиза навън, да играе с други деца и да се забавлява, тя се превърна в тъжно и самотно момиченце, нежелаещо да допусне никого до себе си. Елиф се беше затворила като мида в черупката си. Децата, които ю бяха приятели преди да загуби зрението си, се държаха сковано. Не знаеха как да се отнасят с един сляп човек. Затова момичето стоеше в крепостта на дома си, за да не бъде наранено от държанието им. Елиф нямаше представа как ще протече животът й…

В съзнанието на Елиф нахлуваха черни мисли. Смяташе, че животът й ще бъде сив и еднообразен, безсмислен и безличен. В душата на детето цареше мрак и печал…

- Искам мракът да изчезне, да ме остави на мира! Не ми харесва да ме следва вечно. Обичам светлината. Искам да я видя! Къде е - шепнеше Елиф, където беше сама.

Тъмнина. Пустота. Самота. Мълчание. Агония. Страх от слепота и бъдещето. Момичето се вглъбяваше в собствената си крепост, представляваща защитните му реакции.

- Ако позволиш на отчаянието да се приюти в теб, ако му дадеш подслон в сърцето си, то безвъзвратно ще те погуби. Мислиш, че изгубеното зрение ти е отнело всичко и че те спира в живота, но не съм съгласна. Ти сама прекъсваш своето развитие, защото се оставяш на чернотата да те погълне. По този начин се оковаваш в тежки вериги, заключваш се с огромен катинар, чийто ключ е само в твоята душа, само ти си способна да се освободиш – вдъхваше надежда майката на детето.

Когато беше на седем години и половина, Елиф бе записана в Училището за незрящи деца в град Варна. Тя с трепет в душата очакваше този момент, защото го приемаше като светлина, водеща битка с мрака в нея.

- Какво е училището? Какво се прави там? - питаше развълнуваното момиче Невин.

Невин беше много близка приятелка на семейството. Тя притежаваше изключително добро сърце, в което имаше любов към всекиго. Запознаха се с нея, когато Елиф напълно беше загубила зрението си. Тази мила жена се беше появила в живота на семейството, когато детето най-много имаше нужда от любов, надежди, разбиране. Невин беше като лъч светлинка, която момиченцето съзря в края на мрачния тулен. Жената заблестя като луна и освети нощта в душата му. Елиф я обичаше и уважаваше. Вярваше на всяка нейна дума.

- Училището е олтар на знание, през което всеки трябва да премине, за да открие тайните на живота. То отвежда в света на познанието. Там се трупат знания, за да бъде човек пълноценен. В училището ще се научиш да четеш и пишеш, да смяташ и опознаеш светлината на науката. Ако искаш да спочулиш, е необходимо да учиш упорито. Не се отпускай по течението на мрачния поток. Не забравяй , че в него има и искрица надежда, възможност за промяна. Борис се за разрастването на светлината! Ако желаеш да постигнеш много, бори се, следвай мечтите и целите си – обясняваше жената.

Когато Невин й разказа с въодушевление за училището, в детето пламна неописуемо красиво чувство,което не може да се опише с думи. Щеше да даде всичко от себе си, за да зарадва семейството си, за да оправдае доверието на Невин, за да успее в живота…

Авторката на текста е ученичка в училището за деца с нарушено зрение ``Д-р Иван Шишманов`` във Варна.

Следва продължение

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com