"Симетрия" от Захари Карабашлиев (откъс)

Агентът на Моника, Стивън Грол, го прие за клиент и започна да търси издателство, тръгвайки от най-големите – "Пикадор", "Рандом Хаус", "Саймън анд Шустър", "Браун"... Отказите започнаха да идват няколко дни след това. Стивън, без да губи време, продължи със средно големи книгоиздатели, после с по-малките.

Редакторите, на които се надяваше, че ще вземат романа, един по един отклониха с обяснението, че не е за тях или, че са затрупани с работа. Други пък поискаха драстични промени в ръкописа.

От джубокса звучи AC/DC, Моника излиза навън, барманът чете, мъжът опитва да танцува с красивата Кели, но и тя излиза, той грабва един стол и продължава танца, балансирайки чаша уиски в ръка, поредната чаша уиски, режисьорът пие "Гинес" и се преструва, че се е загледал в плакатите по стените. Песента свършва, мъжът отива на бара. Барманът пак затваря книгата и я бута настрани, но този път мъжът вижда корицата – жълти и сложни геометрични линии (фигури? структури?), напомнящи криле на пеперуди на син фон. Заглавието – "Хаос и симетрия".

– Още един "Джеймесън" може ли? – казва мъжът и вади портфейла си. – Какво четеш?

– Учебник – казва барманът и му налива уиски.

– По...?

– Квантова физика. – Мъжът поема чашата си и плаща.

– Изпит?

– Дисертация – отговаря барманът.

Мъжът кимва към книгата, отпива и казва:

– Животите ни са хаос.

– На пръв поглед така изглежда – кротко казва барманът и

започва да подрежда винени чаши. – Но кой знае – симетрията

е навсякъде.

– Не вярвам в симетрията – казва мъжът и отпива. Барманът

поспира и задържа поглед върху него:

– А можеш ли да вярваш в хаоса?

 

Мъжът отпива пак, опира лакти на бара, обръща се навън и забелязва през стъклената врата Моника и Кели да се целуват навън на тротоара. Режисьорът чопли мократа салфетка под гинеса си.

После, той помни дланта на Моника, ключа за апартамента, който тя му дава, начина, по който маха за такси (с две ръце, като че рисува кръг във въздуха), веждите на таксиметровия шофьор, уличните лампи на Манхатън, въжетата на Бруклинския мост и студеното стъкло, в което тупти слепоочието му.

 

Събужда го миризма на амоняк, косата му е мокра, в дясното око щипе, а в левия край на устната си усеща солен вкус. Сграбчва котката и я запокитва в мрака, който избухва в дрънчене на посуда. Той скача, намира ключа за осветлението и ето – Джони Чорапи го гледа от мивката, рафтът виси, все още се срутват съдове, прибори и кутийки с подправки. За секунди стоят неподвижно забили очи един в друг – котарак с нокти в ръба на мивката и мъж с напикана коса. После Чорапи изскача от мивката и плонжира към масата, мъжът хуква към него, спъва се в лопатката, почти пада, подпира се на масата, спира се – нима ще пребие животното заради честното му мнение? Напикал го е, защото не го харесва. Това е. Мъжът награбва наръч салфетки, бърше лицето си, намира метлата и се захваща да чисти разпилелите се навсякъде по пода подправки и прахове. Повечето от тях изхвърля в мивката и пуска водата, други събира на купчина и ги изсипва в торбичка от Macy’s. Сваля калъфката на напиканата възглавница и на колене се захваща да бърше пода с нея – разпиляна захар, сол, подправки, разни прахове. Когато се изправя, огнени обръчи заиграват в очите му, в главата му се разклаща болка, пулсира и тупти. Той закача рафта пак на тъпата тел, събира съдовете, подрежда кутийките. Освен на котешка пикня сега ще мирише и на подправки, мисли той. Чудесно. Вдига пластмасовата торба със сметта, отключва апартамента и излиза – контейнер за смет намира на ъгъла. На изток изсветлява. Той се връща, отваря вратата на кооперацията и през краката му се стрелва жълтото тяло на Джони Чорапи, който изтичва до половината на улицата, обръща се и отваря уста в "мя". После пресича по диагонал кръстовището и изчезва зад ъгъла.

Мъжът гледа известно време след него, после се връща в апартамента, влиза в банята и пуска горещия душ.

 

"...Вашият роман е умен, забавен, ярък и тъжен и – ще цитирам главния герой – с „диво варварско сърце“. Вие умеете да създавате динамичен монтаж, а начинът, по който развивате историята с марихуаната, паралелно с връзката между героите, е великолепен, диалозите – чудесни. И все пак аз не мисля, че мога да бъда правилният редактор за вашия роман. Повечето от моите притеснения са свързани с ограниченията на американския читател (или поне както нюйоркските книгоиздатели тълкуват тези ограничения) и не мога да бъда достатъчно яростен адвокат на романа Ви. В неустановеното състояние на книгоиздаването днес Ню Йорк не е в настроение да поема рискове, уверявам Ви. В заключение – вярвам, че ръкописът Ви един ден ще бъде публикуван, но за целта трябва да откриете редактор, който работи с неконвенционална литература. Наистина съжалявам, че Ви пиша с разочароващи новини, особено когато сте били така търпеливи с мен и след като толкова харесвам работата Ви. Аз вярвам, че Вие ще надделеете.

Моля Ви, дръжте ме в течение какво се случва с Вас,

Даяна Амстер, редактор, „Винтидж“

 

Мъжът отваря очи и за пръв път на дневна светлина вижда на какво е спал всъщност – продран диван на кафяви цветя. В средата на стаята, на плетен стол, седи непозната млада жена – дълга руса коса, сочно-цикламено червило, очила с кехлибарени ретро-рамки, зад тях яркосини очи, отпуснати на съвсем голото му тяло. Той смутено дърпа върху себе си грозното одеяло, което кой знае защо е бил оритал (тичал ли е пак насън, пак ли са го гонили?), а движението пропуска болка там, където свършва тилът му и започва главата му, тази негова махмурлясала глава, загубена глава.

– Къде е Чорапи? – размърдва се червилото на жената. – Чорапи къде е? – повтарят устните й.

– Да не би да... – Но този глас не му принадлежи. Прочиства гърлото си, за да си го върне. – Да не би да е... – пак не е това неговият глас, не е, той се про–ъ–к–ъ–к–к–кашля, но пак същото. Затова преглъща и отговаря ето така: – Не знам.

– Джони Чорапи го няма – казва равно жената. – Изчезнал е.

– А коя сте вие?

– Съквартирантката на Моника. Миа.

 

Часове по-късно Миа и той, уморени от скитане по улиците, сядат в малко кафе на ъгъла на Пауърс и Уилис, точно до метростанцията. Никаква следа от Чорапи. Планът за действие продължава с отпечатване на негови снимки и нови обиколки на квартала, за да ги лепят. Вече е отминал първоначалният шок и Миа изглежда малко по-спокойна. Той, разбира се, не є е казал истината, излъгва я, че не го е виждал.

– Имам чувството, че имаш добра карма – казва тя, докато го гледа над пяната на капучиното си. Очите є са ужасно сини, устните пълни, а червилото по тях оставя плътни отпечатъци по ръба на порцелановата чаша.

– О, да – казва той, – имам отлична карма.

– Разбрах, че си писател – очите й не слизат от неговите.

– Преподавам литература.

– Но пишеш.

– Да – казва той и навигира темата към по-безболезнени

води. – А ти рисуваш, беше ми казано.

– Рисувах. Преди. Преди рисувах. Нямах работа, рисувах. Отскоро имам работа, но не рисувам.

– Къде работиш?

– В музей. Гугенхайм.

– О! Е, как е в Гугенхайм?

– Знаеш ли, понякога, докато пътувам в метрото за работа, си мисля за всички тези художници, неработили един ден през шибаните си животи... Но не мога да си позволя да съм без работа като майка ми, от град на град, от къща в къща. Аз съм художник, аз съм художник. А умирам от страх, че ще загубя работата си в Гугенхайм. И този град ще ме погълне. Ню Йорк е машина за месо...

– Машина за месо.

– ... и ще те сдъвче, и ще те изплюе, ако си слаб, ако останеш на улицата.

– Това сякаш съм го чувал някъде.

– Можеш ли да си представиш колко ми струва само този болен Джони Чорапи?

– Не знаех, че е болен?

– Болен е.

– Откога го имаш?

– От... – Тя понечва да каже нещо. – От няколко години. – Миа поглежда часовника над стената, отпива от капучиното си и опира лакти на масата.

– Да ти разкажа ли историята с Чорапи?

– Разбира се.

© Захари Карабашлиев, издателство "Сиела" 2012

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com