сервиз на хладилници варна

Есенен Григ или песента на Норвегия (част 1)

Не съм се сбогувала още с Пънлай. И вероятно дълбоко в сърцето си никога няма да се сбогувам. Пак ще се връщам към китайската тема; домът на приятеля никога не е твърде далеч. Но сега искам да ви разкажа малко и за Норвегия, където бяхме със съпруга ми по работа за един месец.

Имам много познати, които от години живеят и работят там. Но никой от тях не беше ме подготвил със своите разкази за това, което видях. Истината е, че всеки гледа с различни очи… Ето какво видяха моите.

Когато тръгвахме от Бургас в началото на септември, тук си беше горещо лято. Наслаждавахме се на топлата вечер в очакване на полета, без да подозираме за леденото посрещане на Осло. На излизане от летището ни подхвана януарски студ и вятър, който брулеше безмилостно несвикналите ни тела.

- При вас май е зима – промърморих ядно на нашия посрещач – норвежецът Пер.

- Да, тук е зима – отговори спокойно той. – Минус четири градуса е…

Север, север, ама чак пък толкова – едва осми септември е… Явно, трябваше бързо да се адаптираме.

Пренощувахме в малък хотел близо до Музея на авиацията, който разгледахме на сутринта. Очаквах, че в тази страна нищо не е гратис и се изненадах, че в този музей се влиза без билети. Беше неделя, столичани бяха надошли с децата си да съчетаят разходката с патриотичното възпитание. Надписите са само на норвежки, така че точен превод на експонатите нямахме, но разбрахме, че разказът е за успехите и героизма на норвежките военновъздушни сили по време на войните.

Най-старият експонат е от 1912 година. Летателните машини са събрани и реставрирани старателно от ентусиасти. Разрешено е качването в кабините на самолетите и навсякъде се виждаха сламено руси детски главички да надничат от пилотските места.

Нямахме много време за разглеждане, очаквахме всеки момент да дойде Пер да ни вземе и да потеглим за Берген – нашата цел. Той ни беше приготвил изненада – ще пътуваме с колата му и ще прекосим платото Хардангер, за да се насладим на норвежката природа. Потеглихме на обяд, а в Берген пристигнахме в полунощ…

Пътят се виеше между вековни борови и брезови гори, край езера и реки – много, много вода. Спирахме често за снимки. Кристално чистият и леден въздух режеше.

Предчувствието за предстоящо приключение правеше настъпващата със скрита хубост есен трепетна и вълнуваща. Неподправена природна красота се редува с окосени ливади и балирано в бял найлон сено. Не се виждат села, къщите са пръснати на големи разстояния помежду им – на този връх – къща, ей на онзи там – друга. Викингите очевидно предпочитат изолацията и усамотението. Като знам, че голямата част от годината тук е зима, си представих стоицизма, с който стопаните разриват снега и си проправят пътеки, за да изминат дългия и стръмен път до най-близкия хранителен магазин…

Мечките и таралежите не са заспали още зимния си сън. Има ли ги по тези места…

- Искате ли да ви покажа мечките – ентусиазирано попита Пер.

- Е как, бързо ни води!

Паркът на мечките се намира на около 800 метра от главния път. Той обхваща площ от 380 декара, където освен мечки ( включени в Норвегия в Червената книга), живеят лосове, таралежи, червени лисици, рисове, диви свине и диви патици. Видяхме и някои домашни животни – кози, мини прасета, зайци, овце и кокошки.

Билетът за резервата е 170 крони (42 лева) извън сезона, а през лятото – 230 крони (58 лева). Ако си носите храна, можете да я приготвите на огън в lavvo (лапландска палатка) или на газово барбекю.

Норвегия - дървена колиба със затревен покрив.

Дървена колиба със затревен покрив.   © Наталия Бояджиева

На няколко места разпръскваха уют дървени колиби със затревени покриви. По време на викингите покривите са правени от торф и брезова кора – чак до XVIII век. С времето там израствала трева, тук – таме даже и по някое дърво. В такава къща е хладно през лятото и топло през зимата. Сега това се е превърнало в цяло изкуство и от 2000 г. се провеждат ежегодни конкурси за покриви с естествено покритие. Възстановяват се националните традиции, а разнообразните треви и цветя, които растат по тях, ги правят необикновено красиви.

През цялото време срещахме туристи, дошли да прекарат целия ден на открито, наслаждавайки се на тишината и спокойствието на красивата есен. Сред недокоснатата природа ненатрапчиво се виеха стълби и пътеки, прекосявахме мостчета, гори, рекички, езерца, проломи и дефилета.

Но къде са главните герои! Ето я първата мецана – как царствено плува през езерцето. Стигна до другия бряг, огледа се за храна и съзря сред водата краешник хляб, хвърлен от посетителите. Подхвана го невъзмутимо и с известна елегантност върху лапата си и си го хапна с апетит. За изисканото си изпълнение Мецана отнесе заслужени овации от наша страна, но тя не се впечатли особено – явно беше свикнала с човешкото присъствие…

Но най-възторжени възгласи, аплодисменти и увековечаване на филмови ленти получиха семейство мечки, за които заподозрях, че са си изкарвали хляба като циркови артисти.

Щом видя, че по перилата на моста надвисват гроздове любопитни зрители, мечокът подхвана уверено своето шоу. Обхвана с лапи дънера на съседното дърво и се понесе устремно нагоре. Борът е дълъг и тъничък, дали ще издържи тежестта на великана – тръпнехме. По това време на годината кафевите мечки са се запасили вече с тлъстинки за дългия зимен сън и тежат около 350 килограма. Но когато и приятелката му се метна весело след него и с неподозирана бързина пропълзя нагоре да го настигне, затаихме дъх – е, сега вече дървото ще се прекърши… Разбира се, нищо подобно не стана, смелите акробати изглеждаха доволни от постижението си. Казваха си нещо тайно и ни гледаха отвисоко…

Този най-голям у нас хищник (норвежците си имат и бели мечки) изглежда добродушно, но може за миг да се разяри…Нямахме време да останем да наблюдаваме приземяването, чакаше ни дълъг път.

Статуя на Олаф Тон, по чиято идея е създадан паркът на мечките близо до Берген, Норвегия.

Скулптурата на Олаф Торн.            © Наталия Бояджиева

На връщане минахме покрай скулптурата на Олаф Тон – един от най-богатите норвежци. Заслужил тази чест със своята благотворителност – негова е била идеята за резервата и до този момент той го подпомага финансово. Точно като нашите богаташи – помислих си – и те оставят след себе си природни паркове и радост за народа…

Към пет следобед, както е норвежкият обичай, спряхме за обяд в един крайпътен ресторант. Държи го полякиня, кухнята е неутрална, без национални особености, но вкусна. Стотици хиляди поляци живеят и работят в Норвегия от години, Пер говори с благодарност за тях.

Нататък отново – върхове, водопади, езера, гори, огрени от загасващия ден. Залезът в планината е едно вълшебство…

Скоро се стъмни и продължихме в пълен мрак. След няколко часа по планинските серпентини слязохме в ниското и се качихме на един ферибот. Прекосихме фиорда и не след дълго пристигнахме в Берген – светъл и тих в полунощ.

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com