сервиз на хладилници варна

Агоп Гемджиян: Мечтата на 8273 км. от България

Точно 10 години са минали, откакто художникът Агоп Гемджиян не се е връщал в България и в родната си Варна. Името му е добре познато на артистите в града, свързани с най-активните години на ``Вулкан`` и т. нар. ``гаражисти``. Агоп Гемджиян живее в Ню Джърси, САЩ, а поводът за завръщането му бе негова самостоятелна изложба в Галерия 8, открита през месец май, на която той присъства лично.

Един от последните проекти на автора се казва ``Намерени обекти``. В него той интерпретира собственото си творчество. През годините е минал през графика, рисунка, живопис, скулптура, фотография, колаж, но както казва самият той, ``изкуството вече не се дели, всичко е едно, затова вече просто се казва визуално изкуство``.

Какво се случва след заминаването в САЩ, има ли такова нещо като ``американска мечта`` и как изглежда Варна след 10 години - Агоп Гемджиян за работата си и за нещата от живота.  

- Вие носите една част от историята на художествения живот във Варна през 80-те години. Какво си спомняте за този период?

- Започнах да рисувам сравнително късно, бях малко над 30-годишен. Завърших Икономически университет и вече имах семейство, когато тръгнах на някакви кръжоци по рисуване в Дома на самодейците. След няколко месеца някой предложи кръжочниците да правят изложби във фоайето, за да стане по-интересно. Понеже никой нямаше достатъчно работи, аз направих няколко изложби. Това бяха първите ми опити в графиката и рисунката, през 1982 година. На следващата година изпратих 4 работи за Националната изложба ``Земята и хората`` в Толбухин и ги приеха и четирите. Малко по малко започнах да се запознавам с тогавашните ``гаражисти``, а преди не смеех да се доближа до тях. После дойдоха младите от поколението на Явор Цанев, Васил Василев, Веско Начев и аз общувах повече с тях, макар че бях с 5-6 години по-голям. Започнах да давам работи в градски и окръжни изложби, участвах в десетина национални изложби за 2 години и вече имах права да кандидатствам за Съюза на художниците. Станах един от няколкото активни самодейци във Варна.

Хубавото във Варна тогава бе, а и сега по отношение на изобразителното изкуство, че имаше много събития. Хората се събираха в кафенето на Операта, в Дома на художниците, нямаше толкова много места, че човек да се разпилее. Ако тогава трябваше да се видиш с някого, се знаеше къде да го намериш. А сега всеки е нанякъде си. Бяха хубави времена в смисъл, че живеехме по-компактно. Във ``Вулкан`` можеше и в 2 часа през нощта човек да тръгне да тропа по вратите и все щеше да се намери някой, който да ти даде цигара, кафе или каквото ти трябва.

През 80-те години нещата започнаха да се поотпускат. Изложбите имаха журита, но не бе толкова строго. Тогава аз правех класическа графика, но от време на време си спомням, че започнах да прибавям стихчета, писани на ръка, ръчно ги оцветявах, после започнах да слагам снимки, после 6 големи графики сложих в голяма рамка. Имаше и такава изложба -  експерименти с графиката, всеки започна да мисли как да направи нещо извън стриктните класически норми и се получиха много интересни работи. Тогава сякаш имаше по-бурно движение в Българя във визуалните изкуства и все си мисля, че тази стара мъдрост, че трябва да имаш враг, за да имаш постижения, е вярна. Сега няма какво да докажеш - даваш 100 лева и правиш изложба, няма съпротивление и в един момент не знаеш на какво да се съпротивляваш. Не съм съгласен и с твърдението, че тогава сме се бунтували. Това не беше бунт в политиката, а бунт на всеки артист, бунт чрез творчество, който винаги съществува в изкуството и технологията.

- Спомняте ли си първата си изложба?

- Да, в галерията на площада пред тогавашния Градски народен съвет. Имах над 40 работи, графики и рисунки. Дойде жури от 15-20 души, те само хвърлиха едно око. Ако вече на някого се имаше доверие и се знаеше, че е на ниво, му се разрешаваше да прави изложби. През 1989 г. направихме изложба ``Десет художника от Варна``, имахме група, Владимир Иванов я създаде. В тази изложба се опитахме да бъде възможно най-демократична според нашите разбирания. Разделихме си галерията по жребий, на всеки по една стена и всеки си пое отговорността за това, което излага, а не да решава жури. Идеята ни бе творецът сам да си поеме риска дали работите му са сполучливи или не. Тогава направих инсталация, имаше и ръждясал варел и пишеше ``8273 километра кръвна връзка``. Надписът бе свързан с факта, че брат ми живееше вече от десетина години в САЩ, че хората се разделят, но поддържат контакти. Сега, като се замисли човек, нещата в това отношение са много по-масови. Може би тогава съм го почувствал, че връзката си е връзка, особено днес, когато хората могат да заминават и да се връщат, да си изпращат разни неща, да си говорят по Скайп. Виждам в САЩ българи, които по цял ден, докато си готвят, си приказват с роднините си в България по Скайп, все едно са си на гости. Някак си светът стана много малък.

``Агоп

``Дневник``, 12.06.2012                                                 © Личен архив

- Защо решихте да заминете?

- Едната причина бе, че брат ми бе там. Освен това нямах много роднини в България, майка ми вече бе починала. Промените у нас отвориха тази възможност. Брат ми ми помогна. Заминах с работна виза, а там изкарах зелена карта като художник. Те имат такава клауза за хора, които се занимават с наука и изкуства - дават зелена карта, ако някой докаже, че е достатъчно популярен. Точно както казваме у нас ``изтичане на мозъци``. Цялото семейство сме там, но имаме и българско гражданство.

- Така ли започна ``американската мечта``?

- В началото човек трябва да оцелее. Когато заминавах, ми бе ясно, че това е много рисковано. Много трудно първите години някой може да отдели пари, че да започне собствен бизнес. Смятах, че е по-добре да заминем всички, за да видим дали ще ни хареса, дали ще останем или ще се върнем. Бях си наумил, че с рисуване там няма да си вадя хляба. Въпреки това търсих такава работа, но в началото нищо не стана. В един момент, по-малко от година, след като бяхме пристигнали, намерих една счупена дъскичка на улицата, видях, че нещо може да се направи от нея, вкъщи имах кутия с блажна боя, боядисах я, одялках я, изшкурих я и стана пластика за стена. След това може би 2 години правих такива пластики и забелязах, че в тях вкарах много български фолклор, без никога да съм се увличал преди по фолклора. Вероятно това е било част от носталгията. Лепях върху пластиките орехови черупки, кайсиеви ядки. Показателно е, че ако човек носи нещо в себе си, то си е там и както се казват, в крайна сметка всеки рисува себе си.

В Америка обикновено питат така: ``А, ти си художник. А с какво си вадиш хляба?``, без никаква ирония в това. Аз съм работник в една фабрика и си вадя хляба така. Много малко художници живеят само от изкуство, само тези, които продават за милиони. Освен това има друга прослойка художници, които са се насочили към принтове - продават на офиси, ресторанти, тоест си го правят като занаят. Това обаче мен не ме интересува. Всички останали си рисуват и от време на време излагат. Навсякъде е трудно за хора на изкуството, няма какво да се лъжем.

- Имате доста участие в сборни изложби в САЩ…

- Изложбите там са на конкурсен принцип, на принципа на ``отворена покана``, организират се от университети, галерии, понякога са само за автори от съответния щат, понякога национални, друг път международни. Плащаш само една входна такса, с която се плаща на журито. Журиращият обикновено е един човек, който си пише името и е отговорен за селекцията. От 500 работи се подбират няколко и самото участие вече е признание. Дават се и награди, често по-малки от символични. Най-интересни са ми университетите. Случвало се е 3-4 пъти през изминалите години да участвам в техни изложби и да имам откупки. Те ги правят за колекциите си, по които се учат студентите. Такива конкурси се организират от университети с департаменти по изобразително изкуство. Важно е, че студентите не се учат само по албуми с репродукции, а виждат работи на живи художници.

``Агоп

Фотография, серия ``Мазето                                      © Личен архив

- А как започна проектът ``Намерени обекти``?

- По повод на обявен фотографски конкурс. Имам серия скулптури от дърво, правени пак с намеци за българската среда. Бях ги покрил с прозрачни чували, за да не се прашат. В един момент минах покрай помещението и видях през прозореца осветените скулптури. Снимах ги с апарата, правих си експерименти. Пратих няколко от тези снимки и ги приеха. Естествено, не съм станал фотограф, но това е моето виждане. Това бе една от причините да започна да правя колажите от ``Намерени обекти``. Един ден се опитах на компютъра да разделя една снимка на 4 части. Като ги наредих, стана ми интересно. Взех и други части от снимки на мои работи. Получи се моя интерпретация на мои работи. Нали си спомняте какво казва марксистката теория за това що е изкуство - това е субективно отражение на обективната действителност. Има логика, но аз винаги съм задавал въпроса, още когато учехме философия - добре, ами сега, ако друг субект трябва да оцени субективното отражение, то става субективно на субективното. Всеки нов прочит наслагва или изземва нещо ново. В тези мои работи се получи това. Аз сам си показвам отношение към моя работа. Дори направих трети прочит, като снимам изложените колажи. Лепя части от фотография на бял лист, след това си измислям композиция, допълвам, пиша си разни неща и така се избягва страшният момент за художниците, моментът на белия лист, кога и как да започнеш. Хубавото на изкуството е, че е творчество. Всеки има въображение, въпросът е как може да го използва. Затова и мен не ме е страх да правя работи в различни стилове.

- След като границите са вече отворени, според Вас може ли да се говори за ``американска мечта``?

- Ние имахме странна представа за това и продължаваме да я имаме, въпреки че много хора отиват и се връщат. Истината за американската мечта се оказа много проста: това е първо да си имаш работа и ако може тя да ти е по сърце; ако може, да имаш две работи; да имаш къщичка, която в различните години е различно понятие и да си отгледаш децата. Когато имаш хубава работа, можеш да напреднеш, да имаш после по-голяма къща, яхта и така нататък. Но оттам се почва, да си имаш своето, да знаеш, че сам си си го заслужил и извоювал. Сега ние живеем в квартал, където къщите са строени за хора от работническата класа. Някои са отглеждали там по 5 деца, а сега в нея живеем двама души, но днешният американец ще каже: ``Тясно е, какво правите тук?``. Така че мечтата се изменя и никога не се постига. Там хората са също така недоволни, както и тук, но това недоволство идва от факта, че човек винаги иска нещо по-добро и има право. Това е човешко, така нещата вървят напред.

- Какво ще кажете за родния си град Варна сред 10 години?

- Първо минахме през Пловдив, защото съпругата ми е оттам. В Пловдив ни очарова центърът. Няма сергии по главната улица. Тук също има голям напредък. Поне външно. Всички тези ресторанти винаги са пълни, и то преди активния курортен сезон, значи хората не са чак толкова зле. И в Пловдив, и тук забелязахме, че когато си вдигнеш погледа от магазините нагоре, много от къщите не са обновени. Най-много ме е яд във Варна за старата сграда на Софийска банка на улица ``Преслав`` (за сградата от друга гледна точка вижте тук). Прозорците са отворени, вижда се как таванът пада, положението е трагично. Изглежда, че някой се стреми да унищожи тази къща. Тя е една от хубавите и стабилни къщи, която би могла да се реставрира сравнително лесно. Наскоро в нашето кварталче в Ню Джърси имаше случка с една къща със 120-годишна история, частна собственост, продадена на човек, който искаше да строи нова сграда. Веднага местните си направиха комитет, събраха пари, за да питат собственика колко иска да му се плати. Тя е далеч по-малка от тази във Варна. Дори имаше план къщата да бъде преместена на друго място. В крайна сметка не успяха да се съберат достатъчно пари, но се вдигна голям шум и къщата остана. Тези неща не стават толкова със закони, а с мерки. Ако този човек знаеше, че ще се вдигне толкова голям шум за една къща, обявена за архитектурна ценност, може би нямаше да си я купи. Там в големите градове също има изоставени къщи, но задължително прозорците се заковават. Според мен във Варна трябваше на първо място да реставрират сгради по улица ``Преслав``, защото тя винаги е била представителната улица за Варна. А по пътя за ``Златни пясъци`` е станал цял град. Но това е развитието. Дано нещата да вървят към по-добро. Това само радва всеки българин, който е в чужбина. Много хора се връщат тук като пенсионери и дори по-рано. Връщат се и по-млади. Пътят назад винаги е отворен, не е като преди. Мисля си, че големият отлив на българи през последните години е само, защото през предходните около 50 години и един не можеше да излезе - някои тръгнаха да работят, някои да се изучат и се получава такъв бум. Държаха ни заключени и който можа, хукна. Но ще се върнат хора с образование и с пари. Така мисля. Дали нещата се променят бързо или бавно, никой не знае. Мен понякога ме питат дали смятам, че съм постъпил добре, като заминах. Не знам. Не знам също какво щеше да стане, ако бях останал тук.

- Бихте ли направили отново изложба в България?

- Разбира се, с удоволствие. По-скоро, за да покажа на хората, които ме помнят, че още дишам, а не заради славата. В крайна сметка човек живее, за да се види с приятели, за да си размени две приказки с тях, за да се радваме един на друг. След това какво ще стане с нашите работи какво значение има за мен? 

Новини от Градското списание - www.urban-mag.com